|
Намери градинарят рядко цвете
и във градината го посади.
Да го запази пък от ветровете,
отвред го с храсти нежни огради.
На завет, гледано с любов грижлива,
то даде пъпка и се разцъфтя.
И сладък аромат взе да разлива
сред околните храсти и цветя.
“О, как ще се зарадва господарят,
когато утре го открие сам” –
помисли развълнуван градинарят
и гледаше цвета с възторг голям.
На следващата заран с пълна лейка
запъти се към свойто цвете той.
Ала сред нежно сведените вейки не го видя.
Изчезнало бе то! Във ужас градинарят се развика:
- Ах, кой откъсна мойто цвете там?
Ала на туй смущение велико отвръщаха слугите:
“Аз не знам”. Сърцето му за малко да се пръсне!
Най-сетне рече му един от тях:
- Таз утрин господарят
го откъсна и вкъщи го занесе.
Аз видях! Успокоен, въздъхна градинарят и рече:
“Тоя цвят не беше мой!
Да го откъсне може господарят.
Тук всичко негово е! Прав е той!”
… О, братя, и в градината на Бога,
кога изчезне някой цвят от нас,
да не роптаем в бунт и във тревога!
Над Своите цветя Бог има власт!
Изпратено от Хамдие Шабан |
